The Wish Fairy

Попита ме : “Какво искаш?“ … казах ти не намирам отговора на това … но понякога си мисля, че искам просто повече внимание, искам малко нежност и разбиране, искам някого до себе си не за ме изчука или да ми държи сметка къде ходя и с кой съм, а дори само заради едната предгръдка. Сякаш двама души се борят в мен … единият казва : “Вземи този, той ще те направи много щастлива тази нощ и след това ще си тръгне и няма да ти пречи!“ , а другото ми АЗ казва : “Не , не вземи този ! Той ще ти бъде гадже ! “. Подяволите боря се със себе си постоянно заради теб и това какво правя. Всеки път си казвам : Кое му е забавното ? Ще мине време и ще забравя… ще намеря някой, който ще ми звънни в 4 часа през нощта за да ме пита : “Добре ли си ? Нали не сънуваш кошмари? “ … търсия и намирам отговора на това какво искам все ден… аз не съм едно цяло, когато няма някой до мен, който да ме подкрепя и цени … така съм създрадена, така съм устроена … Идва ми наум една история, която чух в час по философия , как Господ създал едни същества, които били с 2 крака, 2 глави и 2 ръце … опложали се по единици и разделени не можели да съществуват . Хората се страхували от тях, защото са по-висши и за това решили да ги разделят. Разделени, едно от друго,  двете тела търсели половинката си по целия свят… през планини и гори, през язовири и реки, през поля и ниви , през села и градове … Така и ние хората търсим своята половинка, която ни превръща в истински човеци . Изразът “Аз съм  човек.“ придобива смисъл тогава, когато имаш някого до себе си … това искам и аз Не искам голямата любов на живота си сега, когато съм на 19 … искам поне да изживея нещо, искам тръпката да намеря такова същество, искам внимание и да се чувствам така сякаш съм единствена ! Това е всичко което искам …

Недей хваща ръката ми, щом ще я пуснеш .. Недей целува устните ми, щом ще ги забравиш .. Недей гледа в очите ми, щом после не ще ги погледнеш .. Недей ме прегръща, щом после никога не ще го направиш .. Недей идва, щом после ще си тръгнеш ..

Знам, че трябва да те пусна … знам, че е нередно всичко което правим… но е хубаво нали ? Красиво е , истинско, детско … но и толкова неприемливо и забранено… това е сладостта на всичко това, защото е забранено ! Но аз съм човек и имам чувства, имам нуждата да бъда обичана както всички други… Искам да спра да се боря и просто да те пусна … искам да си отидеш и никога да не се беше появявал в моят живот, защото знам, ще боли ! Сега е красиво, сега те искам, сега искам да се събуждам до теб, да усещам през нощта прегръдките ти и ритъма на сърцето ти… искам те ! Искам просто нежност … Но после ще страдам ! Страх ме е знаеш ли ? Аз съм точно като онова зайче, което те помилих да ми подариш, пухкаво, сладко, но и уплашено … уплашено от случващото се … уплашено от реалността, че ще бъде наранено отново… Бях си казала : “Никога повече чувства ! “, но ти ме накара да чувствам … защо ? Защо преобърна живота ми и разкъса на парчета маската ми ? Защо пойска да ме опознаеш такава каквато съм ? Не беше ли достатъчно просто “секса“ и да си стиснем ръцете и да си кажем, че това е краят ?! Не те упреквам, не мога … защото ти си толковата еднакъв с мен, че дори и това ме побърква… побърква ме всичко в теб … побърква ме погледът ти , побърква ме начинът по който ми казваш името.. всичко ! Мога да бъда нежна, мога да ти правя мили жестове, мога да ти показвам многократно, че си нещо повече, но защо ? Какво печеля аз от всичко това, щом не си истински мой ? …
И както се пееше в една песен :

Стоях там – щастлива и сама,
свободна, никому ни виновна, ни длъжна,
а тя се целуваше с теб
и не знам защо изглеждаше тъжна.
И за кое бях така закопняла,
дори и сега не разбирам,
но започнах заради теб на нея да завиждам…
Скъпи мой, съзнавахме добре какво правим,
напразно търсихме онова, което имахме.
Утре пак ще сам сама, утрото променя всичко.
Знаех го… но сърцето продължава да бие,
дори когато разбито е. …..

За Т.
От В.

13.12.2011г

Искам да карам бяла разнебитена Лада с окъсани седалки и миришеща на цигарен дим, без климатик, без колеж салон, само с един висящ капан за сънища на огледалото … Сутрин да отпивам горещо кафе от счупената ми единствена чаша и да тръскам бавно цигарата от кутия Марлборо на масата … Искам да се разхождам гола из старият си апартамент, да стоя на лаптопа и да пиша в скърцащото ми кресло… Да чета любовни романи на пейката до прозореца поглеждайки през клоните отрупани с огнени листа … Да боядисам сама стените в малкият ми апартамент с бяла вар и да нарисувам всичките болни картини минали през главата ми … Искам да се събуждам до човекът, който ме кара да се чувствам реална и жива … Искам да нося ризата му вместо пижама и да няма значение кой ще измие чиниите, кой ще изведе кучето или кой ще плати сметките … всичко ще бъде Ин и Ян…Искам да имам собствен живот, свое място в него, свой дом и свое пространство … Искам да мога да бъда себе си и да не се страхувам от това което съм… Искам да мога да бъда човекът, който мечтае за всички тези неща… Искам те да бъдат моят живот… объркан, весел, хаотичен, емоционален, артистичен и не по-малко болен … Искам живота си от приказките !

I tried to think of a pretty and poetic way to say “fuck you“ but i could not…

…so fuck you.

I am nice person, I’m actually a very nice person. If you’re nice to me, I’m nice to you. Even if you’re not nice to me, I can still be nice to you. If you get on to my bad side, I can be a bitch. If you get on my nerves, will cop it. I can be really annoying sometimes. I can be happy, I can be hyper. I can be sad, I can go from really really happy, to one depressed mother fucker. I can be impatient, I can be a real straight up bitch and tell you the truth. If you think you can handle that, then feel free to walk into my life. If you are can’t- Then don’t.

Искам да пиша … искам да се изкажа, да изкрещя, да се разплача, да се усмихна, да падна и после пак да стана, да се възродя, да се променя, да те прегърна, да споделя …Всичко започва да изглежда особено, неповторимо, и най-дребният детайл- незначителен случаен- придобива смисъл, заспи наяве и отвори очи и изпей химна на изгрева, на вярата, химн на любовта, химн който никога няма да научиш, защото никога не ще изпитваш любов. Тази силната любов, която се плъзва по пръстите ти като горещия пясък от плажа, тази любов която те кара да спреш да мислиш , да дишаш, да живееш, а те остава само да усещаш и да възприемаш… днешният ден не е като другите… днешният ден ми даде надежда, че аз съм НЕЩО по-вече от прашинка в пясъчника, НЕЩО, което може да значи повече от НИЩО за някого … но този някой не ще бъде никой в моят живот … оставам само с надеждата, че един ден ще бъда НЕЩО …

Облаче ле бяло

Я кажи ми облаче ле бяло
от где идеш, где си ми летяло.
Не видя ли бащини ми двори
и не чу ли майка да говори.

Що ли прави мойто чедо мило,
с чужди хора, чужди хляб делило.
Ти кажи и, облаче ле бяло,
жив и здрав, че тук си ме видяло.

И носи и от мене много здраве,
много мина, мъничко остана.
Наближава в село да се върна,
да се върна, майка да прегърна.
Наближава в село да се върна,
да се върна, майка да прегърна.
да се върна, майка да прегърна.
Облаче ле бяло

Все си мисля, че някой ден ще мога да чувствам отново… мечтая за това. Мечтая, че няма да бъде “просто привързване“ , ще има чувства, любов, романтика, еротика … Знам, мечтателка съм голяма , но ако не мечтая какво ми остава тогава ? Остава само празната душа, депресията, алкохолът и тъпата болка в сърцето … или най-добре е да забравя, че съществувам, да натъпча чувствата си в буркан и да го метна на дъното на океана ? Май така е най-лесно … ти как мислиш ?

If you were mine I’d be holding you in bed watching whatever movie you wanted until we fell asleep…